Петровден е!

Кутия за душевни отпадъци

Просто реши и сподели. 
В очите ти съм кутия за душевни отпадъци. Може да събира някому нещо щo му тежи...
Никак ли не се замисли как натовари съвестта ми с тази тайна? 
Такава тежест дълбоко ме ровичка.... и ранява....

Ти спомняш ли си

Ти спомняш ли си 

как танцуваха сърцата ни

под галещите песни,

които толкова обичаме?

Спомняш ли си 

как в тишината си шептяха

и сред шумните  навалици

гласовете си тръпнещи разпознаваха?

Ти спомняш ли си

как в сумрака на неясността

се намираха, макар и премалели,

как подавайки си ръка

сливаха мечтите си  онемели?

Ти спомняш ли си

другите около нас

как знаеха, не знаеха,

подозираха?

Спомняш ли си тази тиха страст, 

с която се прикрито предозирахме?

Oнова, моето море...

Кажи ми, приятелю, онова, моето море тъгува ли за мен?

Плаче ли в своите нощи с бурни сълзи 

и оплита ли във ветровете своите нежни коси... 

А в дните отпива ли жадно от топлината на лъчите, 

спомняйки си за мен...

Кажи ми, приятелю, наблюдавайки вълните, неговите лични прегръдки,

 не си ли мислиш за моите...

 И докосвайки те със своята хладнина, връща ли мисли отронени за мен,
 за онази твоя забравена мечта...

...

текст - Zuzara Raykova    

снимка - Елена Ангелова

Тя, Любовта...

Тя ме докосна няколко пъти.
С най-фините и нежни ръце ме опита.

Питие и бях.
Веднъж глътка за отпускане,
друг път изпита до дъното чаша.
Но след туй оцелях.
И не вкусена, недегустирана съм оставала,
препълнена до предела на очакването,
на ръба..


Капки от него са успели да се изплъзнат...

После дълго останах непокътната.
Останах самотно да зъзна,
под замечтания мрак на тъмата,
уютния вик на тишината...

Моят вътрешен  огън ме изпари...

Послание

Тихичко... Замълчи!
Изпращам ти по въздуха послание.
Усещаш ли невидимите му лъчи
и скритото му пожелание?

Но си го пожелавам...

Признавам си... трудно ми е без теб.

Дори сърцето го крещи, а аз нечестно го издавам.

Крещи! С най-немите думи ме вини...

Искам ли, мога ли да го защитя? Не знам.

Но си го пожелавам...

Tихи стъпки

Незнайни мисли в нощта се гонят,

носят на несподелеността раздвоение 

и едно непонятно объркване.

Тихо, нежно нашепват...

Топлина в студенината 

разливат...

Спомени незасъхнали придирят

да изплуват на върха

при мислите затоплени.

Да им бъдат спътник,

да им шепнат с нежни

пожелания...

Тихи стъпки в мрака отекнали

събират минало и настояще

и в нежна необятност ме потапят...

текст - Zuzara Raykova

снимка - Ваня Кръстева

... и една неутешима болка...

Твоята липса в живота ми събуди това чувство от дълбок сън. Дори не помислих, че ще се случи някога. Не и с теб!
И преди го бях усетила, но не беше така силно, така болезнено осезаемо...
А сега... Сега, знам какво е Някой да ти липсва толкова ранимо... Някой, който не си е отивал, но е построил стена помежду ви. Стена, която едва е допуснала един-два лъча светлина... И те са преминали и не са се завърнали повече. Оставили са след себе си само безкрайния спомен... и една неутешима болка...


текст - Zuzara Raykova
снимка - Елена Ангелова

Да им се посветим...

Понякога самотата е красива!

По-красива от досада. По-красива от думи незаслужени, обиди, недокоснати мечти...

Понякога е егоистично вярна, макар болезнена.
Нищо, че боли. 

Боли и в миговете на несподеленост, боли от бездушие, от разкъсани безмилостно сърца. Боли от обезводнените, изтощени мечти...

Кому е нужно подобно наказание? По-добре в самота да се тешим!

От всяка болка по-леката нека бъде наказание. 

Наказание, ако е, до болка да ни обгори! 

Незаслужено, ако е, ще го изтърпим!

Какво, че е несправедливо? Падало ни се е да го изминем...

И все се молим да не е безкрай, и ковем мечтите си в храм, да не се погубят по пътя, да не се превърнат в храна на някой звяр  изгладнял...

Пазим ги с всички сили, за да можем да ги сбъднем. 

Да им се посветим...

текст - Zuzara Raykova

снимка - Елена Ангелова

Майски трепети