Само, ако знаеше...

Не знаеш ли, че така ме нараняваш...
С пренебрежение...
Със студенина...
Със забележки...
И мълчание...
И с още неща...

И знаеш ли вечерите ми как минават?
С песимизъм, отчаяние, апатия и тишина...
И в сърцето ми кърви...
На очите пари...
Но ти не се вглеждаш в тях.
Зад усмивката ми слънчева прикривам Тъгата...
Знаеш ли колко силно гориво си за Нея?
Само, ако знаеше...

Пробуждане...

Колко сълзи пролях през всичките тези години...
Колко тъги, разочарования, обиди изтърпях...
Сега се лутам из спомените и се питам: Защо чак толкова закъснях? Къде загубих си зрението, разума... себеуважението?
Толкова много мина, чак сега поумнях...
Изгубвах себе си, забравих да се обичам...
Превърнах се в пътека, по която стъпкаше, вървеше,
и трупах по себе си неблагодарността с годините...
Сякаш от мен самата се отричах, очите си изгубвах, а гледах, но виждах само болката в дните си отминали...
И сълзите ми... море да бяха събрали, в него сам да се беше удавил... та да видиш в истинност, какво ми беше причинил, как доволно се беше самозабравил...

снимка - Владимир Кабрански