Не пускай ръката ми...

И когато ни застигне люта зима,
С дъх на огън в камината
И... ухание на мандарини...

НЕ пускай ръката ми...

Писмата ти

Писмата ти ми носеха наслада. Бяха моето докосване до теб, бяха стръкче поникнало плахо след снега, слънчев лъч през тъмни облаци. Ти ми пишеше, пишех ти и аз, това бе много фина страст, изказана, изживяна, доказваща... Останала в сърцето. Страст издържала 3 сезона, преминала през изпитания, подложена на издръжливост, устояла няколко пропуквания. После подтисната, заключена, лишена... Разхвърляна. Незапълваща. Липсваща.

Една загриженост, една топлина бе отхвърлена...
След нея останаха само думите...

3.03.2012 г.
М. М.

Как жадувам...

Как жадувам обич такава да ме изпепели... По мен да гори, да ме изгаря, да ме разтреперва от безсилие, да ме изтощи... И после пак да ме зарежда със своята сила...

Междувременно да оцветява погледа ми със своите топли нюанси, с най-деликатните движения да ме затанцува, с най- нежната мелодия да ме изсвири...

И после изцяло да ме потопи в тази споделеност...

18.02.2012 г.

Картички ръчна изработка

Или когато музата ме навести :-)

Когато Музата ме навести

Когато Музата ме навести.... творя!

Картички ръчна изработка:)

Един спомен...

И отнякъде долетя един спомен,
останал във Времето назад...
Когато задушава ме тъгата в моят ден
и ме обгръща подчинена на тежък глад...

Такъв, не който стомаха измъчва,
а пáри в синхрон със самотата...
И отнякъде долетя сега този спомен...
Да ме погали с нежност може би
позната...

И аз му се отдавам тихо, безшумно...
Понесена на пролетния порой.
Като роса с отблясъци разумни,
ще търся за себе си лек,
в този вътрешен двубой...

Дали ще победя... Не знам.
Но ще гоня тази стихия смело.
Може би сега, е твърде рано...
Но, ако ме спаси, нека бъде
 тежко дело...

текст - xabiba

снимка - Владимир Кабрански

Нима Любовта това означава?

Нима Любовта това означава?
Да я сдържаш и таиш?
А дълбоко в тебе всъщност бури,
 те владеят и гориш...

Ще ме търсиш...

И когато мине толкова време, че да се осъзнаеш, 

тогава ще ме търсиш сред досадните редове, 

които отделях само за теб, 

ще ме търсиш сред песните, 

на които създадохме нашите мигове, 

ще ме търсиш някъде из зодиака и фазите на Луната...
Ще ме търсиш...
Но ще намираш само спомени...
От които вероятно много ще те боли...

Малко ръчни картички, занимавка

Като него...

И ти ли се оказа като него...
Толкова разтапяща, нежна грижовност... внимание... всеотдайност...
До Един момент. Когато просто се стопирвате. Поради някаква приумица. Или изчерпан стимул.
Е, как и двамата с подобни роли се появите и изпълнихте?!? Защо?
Защо събудихте любов, която после не желаете?

Спирам се..

Спирам се...

Спирам се.
Надявам се да "изслушаш"
творбата ми в уединение.
Въпреки многото ноти.
Но Това съм Аз.
Многословие...

и

Потъващите очи,
които те разбутаха...

Обаче как да обясня това на сърцето си?

Дали се разочаровам?

Много лесно..

Уча се всекидневно как да не очаквам нищо. От никой..

Обаче как да обясня това на сърцето си?

.....

Само, ако знаеше...

Не знаеш ли, че така ме нараняваш...
С пренебрежение...
Със студенина...
Със забележки...
И мълчание...
И с още неща...

И знаеш ли вечерите ми как минават?
С песимизъм, отчаяние, апатия и тишина...
И в сърцето ми кърви...
На очите пари...
Но ти не се вглеждаш в тях.
Зад усмивката ми слънчева прикривам Тъгата...
Знаеш ли колко силно гориво си за Нея?
Само, ако знаеше...

Пробуждане...

Колко сълзи пролях през всичките тези години...
Колко тъги, разочарования, обиди изтърпях...
Сега се лутам из спомените и се питам: Защо чак толкова закъснях? Къде загубих си зрението, разума... себеуважението?
Толкова много мина, чак сега поумнях...
Изгубвах себе си, забравих да се обичам...
Превърнах се в пътека, по която стъпкаше, вървеше,
и трупах по себе си неблагодарността с годините...
Сякаш от мен самата се отричах, очите си изгубвах, а гледах, но виждах само болката в дните си отминали...
И сълзите ми... море да бяха събрали, в него сам да се беше удавил... та да видиш в истинност, какво ми беше причинил, как доволно се беше самозабравил...

снимка - Владимир Кабрански