Един спомен...

И отнякъде долетя един спомен,
останал във Времето назад...
Когато задушава ме тъгата в моят ден
и ме обгръща подчинена на тежък глад...

Такъв, не който стомаха измъчва,
а пáри в синхрон със самотата...
И отнякъде долетя сега този спомен...
Да ме погали с нежност може би
позната...

И аз му се отдавам тихо, безшумно...
Понесена на пролетния порой.
Като роса с отблясъци разумни,
ще търся за себе си лек,
в този вътрешен двубой...

Дали ще победя... Не знам.
Но ще гоня тази стихия смело.
Може би сега, е твърде рано...
Но, ако ме спаси, нека бъде
 тежко дело...

текст - xabiba

снимка - Владимир Кабрански