Окована в неутешима тъга ...

Прекалено дългото чакане не води на никъде.

Претръпват мечтите. Претръпват стремежите.

Ставаме подчинени на времето!

Ставаме роби на обезверението.

Прекършваме крилете,
които ни водеха до най-красивите места 

и ни оставяха без дъх в сърцето!

Убиваме пеперудите, които плахо пърхат в нас 

така уморени от търсенето на цвета, 

на който тихо да се сгушат...

Уморено е сърцето 

подложено дълго на тази безтегловност,

уморено е от силата на тежките шамари,

които накрая го сломиха...

Уморени са мечтите 

до вчера били вечен спътник в нощите и дните.

Уморени са от това безкрайно и болезнено скитане.

Превърнаха се в непосилна тежест, 

от която толкова боли...

Продължението  , което няма да напиша по обясними причини ,

 крие заглавието в себе си .