Представям си , че съм меченце

Представям си, че съм меченце. От всичките играчки най-гушканото,най-сърдечното и най-обичаното. Може би всеки иска да се потопи, да се изгуби в мечешка прегръдка, да сподели обич и тъга, радост и раздяла... Мечетата знаят какво е дълбочина на чувствата, знаят какво е да споделиш своя момент с тях. Те са специални , като чувствата, които попиват чрез прегръдките...

Ала захвърлени сами дали не ги боли? 

Дали и те тайничко невидимо тъгуват? 

А те в чия прегръдка се утешават тогава?




текст и снимка - Zuzara Raykova

Когато ми кажеш , че ме обичаш ...

"Когато ми кажеш , че ме обичаш , времето ще спре и всичко ще започне отначало ."

Обладана душа

Нощ. Сън. Любовно сияние

обладава моята душа .

Звън на сърдечно дихание

обрисува картини в нощта.

Тя сега е по-различна отпреди,

наситена в нюанси романтични.

Трепет. Желание. Неудържани сълзи.

Красива болка. Стъпки лирични.

Толкова сега ми липсва това усещане ...

 

Мирис на борови иглички , лек повей на вятъра играещ с косите ми , очертанията на висините и ароматът на зелената свежест , който гали сърцето ми ...
Толкова сега ми липсва това усещане ...

Невидима

Само аз живея още с кръпките от уважение . Кръпки , които сама съм си зашивала с моите Marcas De Ayer ( "Спомени от вчера ) . Зашити са с много усилия и болка , и с една  мъничка надежда , бореща се с времето . То , времето , което материята безмилостно продупчи , сега ми захлопва врата и не ми дава правото  да продължавам . Поставя около мен невидима стена . Сякаш ми е нужна. Та за много хора аз отдавна вече съм невидима ...
Сега останало ми е единствено да се отпусна . 

И да се утеша сама .