Като него...

И ти ли се оказа като него...
Толкова разтапяща, нежна грижовност... внимание... всеотдайност...
До Един момент. Когато просто се стопирвате. Поради някаква приумица. Или изчерпан стимул.
Е, как и двамата с подобни роли се появите и изпълнихте?!? Защо?
Защо събудихте любов, която после не желаете?

Спирам се..

Спирам се...

Спирам се.
Надявам се да "изслушаш"
творбата ми в уединение.
Въпреки многото ноти.
Но Това съм Аз.
Многословие...

и

Потъващите очи,
които те разбутаха...

Обаче как да обясня това на сърцето си?

Дали се разочаровам?

Много лесно..

Уча се всекидневно как да не очаквам нищо. От никой..

Обаче как да обясня това на сърцето си?

.....

Само, ако знаеше...

Не знаеш ли, че така ме нараняваш...
С пренебрежение...
Със студенина...
Със забележки...
И мълчание...
И с още неща...

И знаеш ли вечерите ми как минават?
С песимизъм, отчаяние, апатия и тишина...
И в сърцето ми кърви...
На очите пари...
Но ти не се вглеждаш в тях.
Зад усмивката ми слънчева прикривам Тъгата...
Знаеш ли колко силно гориво си за Нея?
Само, ако знаеше...

Пробуждане...

Колко сълзи пролях през всичките тези години...
Колко тъги, разочарования, обиди изтърпях...
Сега се лутам из спомените и се питам: Защо чак толкова закъснях? Къде загубих си зрението, разума... себеуважението?
Толкова много мина, чак сега поумнях...
Изгубвах себе си, забравих да се обичам...
Превърнах се в пътека, по която стъпкаше, вървеше,
и трупах по себе си неблагодарността с годините...
Сякаш от мен самата се отричах, очите си изгубвах, а гледах, но виждах само болката в дните си отминали...
И сълзите ми... море да бяха събрали, в него сам да се беше удавил... та да видиш в истинност, какво ми беше причинил, как доволно се беше самозабравил...

снимка - Владимир Кабрански