Ти спомняш ли си

Ти спомняш ли си 

как танцуваха сърцата ни

под галещите песни,

които толкова обичаме?

Спомняш ли си 

как в тишината си шептяха

и сред шумните  навалици

гласовете си тръпнещи разпознаваха?

Ти спомняш ли си

как в сумрака на неясността

се намираха, макар и премалели,

как подавайки си ръка

сливаха мечтите си  онемели?

Ти спомняш ли си

другите около нас

как знаеха, не знаеха,

подозираха?

Спомняш ли си тази тиха страст, 

с която се прикрито предозирахме?

Oнова, моето море...

Кажи ми, приятелю, онова, моето море тъгува ли за мен?

Плаче ли в своите нощи с бурни сълзи 

и оплита ли във ветровете своите нежни коси... 

А в дните отпива ли жадно от топлината на лъчите, 

спомняйки си за мен...

Кажи ми, приятелю, наблюдавайки вълните, неговите лични прегръдки,

 не си ли мислиш за моите...

 И докосвайки те със своята хладнина, връща ли мисли отронени за мен,
 за онази твоя забравена мечта...

...

текст - Zuzara Raykova    

снимка - Елена Ангелова

Тя, Любовта...

Тя ме докосна няколко пъти.
С най-фините и нежни ръце ме опита.

Питие и бях.
Веднъж глътка за отпускане,
друг път изпита до дъното чаша.
Но след туй оцелях.
И не вкусена, недегустирана съм оставала,
препълнена до предела на очакването,
на ръба..


Капки от него са успели да се изплъзнат...

После дълго останах непокътната.
Останах самотно да зъзна,
под замечтания мрак на тъмата,
уютния вик на тишината...

Моят вътрешен  огън ме изпари...

Послание

Тихичко... Замълчи!
Изпращам ти по въздуха послание.
Усещаш ли невидимите му лъчи
и скритото му пожелание?

Но си го пожелавам...

Признавам си... трудно ми е без теб.

Дори сърцето го крещи, а аз нечестно го издавам.

Крещи! С най-немите думи ме вини...

Искам ли, мога ли да го защитя? Не знам.

Но си го пожелавам...