For you my past, love, tenderness
Сподели ми и после се покри. Ама че горой си! Или може би страхливец. Едно прочетено от теб писание какви помисли предизвика само... Страх от миналото ли? В беглец да не се превърнеш заради него.. Но се превръщаш вече. Не знам дали го осъзнаваш. А е толкова безсмислено и жалко! Каквo така наричаш за себе си и мен? Дали застигат те отминали трепетни сияния и взаимност, на която се отдадохме...
И тогава ти пак уплашено реши да изтръгнеш себе си от моите ръце. А те... жадуваха на нежност да се отдадат. И се отдадоха за кpатко. Докато реши да се отдалечиш. Аз бях зависима от твоите решения. Но бях... И сега какво отново те изплаши? Пак ли същото? Онова? Не... то не може, няма да се върне вече! Изживяхме след нас много неща. Много промени ни завъртяха. Сега аз живея за своето утрешно аз. То е толкова крехко и наранимо... Толкова зависимо от мен. Всичко друго зад вратата в чакалнята стои. Моите чувства, моите трепети, моите мечти... Всичко е там. Вратата дълго затворена ще бъде. Затова се отпусни... В живота ми не мога, няма как да те допусна... Не сега.. А дали искам? Искам , да . Защо пък не? Какво ли мога да загубя... Сърцето ми е празно отдавна... там е зима студена... Нuма тогава може да се загуби нещо отдавна изгубено?
В замъка на моите мечти, в храма на чувствата ми сантиментални, аз съм облечена в реализъм. Понякога той ми действа задушаващо, но не искам гола да оставам... Така не мога да се защитя... Аз трябва да живея тук и сега. В моят замък аз съм сама, обсипана в трепетни ухания и разляти от миналото нюанси... В тях усещам полъха на споделеността. Там и ти живееш. Там остави допира до моята кожа и ухание до мене да витае...
Но пред мене не стоиш, отвъд дрехите от реализъм, те няма. Не ме гледаш с онзи нежен, дълбочинен поглед, в който можех да потъна... Не ме гледаш, защото си далече. А всъщност си толкова близо... Но близкото е неуморимо хладно и отбягващо. Затова допира предпочитам, той ми дава онази живинка, онази трепет, от която се нуждаех... Нуждая се и сега. Затова към нея се завръщам. Но към нея. Не към теб. Ти остана някъде по пътя. А тя вървеше редом с мен. Понякога дори не я забелязвах. Но не беше грешка. Не е грешка и сега, когато в мен отново я приютявам. Без тебе мога да я споделя...
Но без теб реалността превръща се в преграда, в стена, чийто основи не аз градя.....
Сподели ми и после се покри. Ама че горой си! Или може би страхливец. Едно прочетено от теб писание какви помисли предизвика само... Страх от миналото ли? В беглец да не се превърнеш заради него.. Но се превръщаш вече. Не знам дали го осъзнаваш. А е толкова безсмислено и жалко! Каквo така наричаш за себе си и мен? Дали застигат те отминали трепетни сияния и взаимност, на която се отдадохме...
И тогава ти пак уплашено реши да изтръгнеш себе си от моите ръце. А те... жадуваха на нежност да се отдадат. И се отдадоха за кpатко. Докато реши да се отдалечиш. Аз бях зависима от твоите решения. Но бях... И сега какво отново те изплаши? Пак ли същото? Онова? Не... то не може, няма да се върне вече! Изживяхме след нас много неща. Много промени ни завъртяха. Сега аз живея за своето утрешно аз. То е толкова крехко и наранимо... Толкова зависимо от мен. Всичко друго зад вратата в чакалнята стои. Моите чувства, моите трепети, моите мечти... Всичко е там. Вратата дълго затворена ще бъде. Затова се отпусни... В живота ми не мога, няма как да те допусна... Не сега.. А дали искам? Искам , да . Защо пък не? Какво ли мога да загубя... Сърцето ми е празно отдавна... там е зима студена... Нuма тогава може да се загуби нещо отдавна изгубено?
В замъка на моите мечти, в храма на чувствата ми сантиментални, аз съм облечена в реализъм. Понякога той ми действа задушаващо, но не искам гола да оставам... Така не мога да се защитя... Аз трябва да живея тук и сега. В моят замък аз съм сама, обсипана в трепетни ухания и разляти от миналото нюанси... В тях усещам полъха на споделеността. Там и ти живееш. Там остави допира до моята кожа и ухание до мене да витае...
Но пред мене не стоиш, отвъд дрехите от реализъм, те няма. Не ме гледаш с онзи нежен, дълбочинен поглед, в който можех да потъна... Не ме гледаш, защото си далече. А всъщност си толкова близо... Но близкото е неуморимо хладно и отбягващо. Затова допира предпочитам, той ми дава онази живинка, онази трепет, от която се нуждаех... Нуждая се и сега. Затова към нея се завръщам. Но към нея. Не към теб. Ти остана някъде по пътя. А тя вървеше редом с мен. Понякога дори не я забелязвах. Но не беше грешка. Не е грешка и сега, когато в мен отново я приютявам. Без тебе мога да я споделя...
Но без теб реалността превръща се в преграда, в стена, чийто основи не аз градя.....
