Красотата на слънчевото погалване

или

как ноемврийското слънце радва очите

 

В съня

Защо се появи?
Нещо  ми каза,  аз  не разбрах.
Само знам, че сърцето ми се развълнува,
цяла закопнях...

А ти искаше нещо.
Прочетох го в очите ти...

После си тръгна тъжен.
За какво ли, сякаш за нещо ме осъди...

Да гадая дали съм длъжна?

Сърцето знае кой е той...

Когато нежността ме погали в нощния покой,
тя ми напомня някого...
Сърцето знае кой е той...
Но аз няма да го предам.
Защото никое сърце не бива да бъде наранявано...

Споделено за Любовта...

Човек не би разбрал какво е Любов, ако преди това или след нея не е изпитал болка. 

Но колко по-добре би било да е било преди това.. за да знае, че като я оцени би имало смисъл!

...времето колко е необратимо!

Изчезни! И на край света, ако искаш иди.
Беглец беше преди, оставаш си такъв и сега, нали?!
А аз в себе си знаеш ли какво таях?
Изгарях, обвивах се в обвинения, в съмнения, така дълго горях...
Поемах сама вината. Толкова дълго, несправедливо време!
Толкова изгубено, разкъсано време!
Колко несправедлива със себе си съм била!!!
Тези обвинения знаеш ли какво ми причиниха?
Знаеш ли душата ми как кърви?
Знаеш ли за тази безутешна тъга?
Ако някога съжалиш, идея имаш ли как ще ми се отплатиш???
Вариант такъв няма!
Не искам да съм съдник. Не знам дали ще ти простя.
Но знам, че изживяното няма да попиеш..
Няма да го утешиш...

Затова бягай!!! Толкова добро решение!
Вината няма да изкупиш така. Нито болката.
Нито заседналата с години тъга...
Бягай! Там, някъде обичта ми зарови!
Тя е стъпкана от преди това, знаеш нали?!
И някъде там, частица от себе си изгуби...
И връщайки се тук, да осъзнаещ времето колко е необратимо!