Всички действия бяха игра. Но в тези игри безобидни, по детински наивни, усетихме ли трепетите на сърцата си? Дарихме ли им по мъничко надежда за бъдещите дни? Покорихме ли се на неопетнената си суета? И в тогавашните си желания и предпазливост, чертаехме ли пресечни точки в бъдещите дни?
...
из „Бяхме деца“ Zuzara Raykova, 4.09.2011г.
п.с. Понякога умишлено не публикувам целите писания по ред причини, като основната е плагиатството, от което много от нас се опарват или са се опарвали:)
Наближават хубави празници, святи, помислете си на кого какво сте причинили, на кого е възможно нещо да сте направили, кого сте обидили или наранили, насочено или не, и признайте грешките си. Не е нужно да се извинявате, макар че може да го направите, просто помислете какво бихте могли да направите за една усмивка, за един топъл лъч у човека, който го заслужава. С гордост се живее, но ако я поставите в отношенията си, тя може да донесе разочарование и тежест, които не са нелечими, но са ненужни. Бъдете себе си, дайте воля на вътрешните си желания и покажете топлина към околните. Носейки тази положителна нагласа, знайте, че не е било напразно , така сте се изцелили поне малко от злобата и лошотията, която дори и непряко е попила вътре във вас. Нека бъдем хора поне за малко, поне СЕГА!
Тази вечер ще те чакам в съня си... Нежна музика ще пусна... Камината силно гори, както гори дълбоко в сърцето ми. Тихо ми шепти... Tака, както знам, го правиш... Аз ще затворя очи... Колко банално звучи! Знам. Но няма да се спра... С теб ще фантазирам най-красивите, изящните неща, които мога да направя... Пък нека си далече... Пък нека не си с мен. Това на фантазиите ми не пречи. Знаеш, нали?! И друго знаеш... Запази го! Нека ти остане от мен. Нищо, че бляскавото толкова силно те привлича... Някой, знаеш, те обича...