Ти ме викаш,
аз пък те разсейвам
с разни думи, с разни мисли
неотгатнати, многозначни, отклоняващи.. Ти не се отказваш, аз пак продължавам с разни думи, с разни мисли незавършени, объркващи, разгадаващи...
Нищо не казваш.
Не говориш дори.
По очите ти
не мога да гадая.
Но и да можех,
не бих пожелала.
Незнам какво
бих прочела там...
Искам да мисля за тебе красиво!
Ти си моят лъч светлина в мрака.
Ти си моята топлина в сърцето.
Ти си моето бяство от апатията.
Ти си моето убежище в самотата.
С теб намерих пътя към изгубените си мечти...
Посети ме дълбоко... Там, в дълбините си, съм запазила за тебе място. Настани се удобно, няма да има условия, нито заръки. Само постой, дори не си отивай...
Знам, че ще ме боли, нищо, че няма да е празнина. Понякога от пълнежът доста натежава. Но аз не съм от стъкло и не съм чуплива, а ако съм , счупеното носело късмет. Но на късмет отдавна спрях да разчитам, толкова лепила съм изхабила и видимо съм цяла. Ала видимо. Никой няма как да знае. Само тебе ще допусна вътре, да бъдеш моят най-очакван и безценен гост, да ремонтираш счупеното ми на милиони парченца сърце... със силата на огъня, който те изгаря, със силата на нежността си, с безумната си жажда да обичаш... Подари ми тази жажда, аз ще те утоля... ще я пазя със разтопеното от теб сърце, ще я съхраня , ще я слея с тази безкрайна дълбочина...
Ти ме викаш,
